Велосипедните пътешествия на Венци са една голяма част от неговият живот през полседните десет години. През 2020 година на няколко пъти той избира определени близки до неговия град дестинации до които стигаше с велосипеда си. От много време Венци мечтаеше да стигне до нос Емине и след кратко плануване, той събра багажа си и тръгна.
Видеото разказва историята на пътешествието му до нос Емине и обратно към Шумен.
Кратък разказ на Венци за пътешествието
В първите няколко дена на месец Септември 2020 година, след известно време планиране на маршрута, реших с моят велосипед да отидем до най-източната точка на Стара планина - нос Емине. На 5 септември в 08:30 часът, след като подготвих чантите за път и ги поставих на велосипеда, слязох от квартирата си заедно с велосипеда на първият етаж и когато се озовахме на пътя, качих се на момента отгоре му и потеглих.
Избрах най-прекия път към изхода на Шумен, през пети километър. Времето беше идеално за каране. Подухваше лек, но понякога и силен северен вятър. Слънцето напичаше земята и температурата се покачваше по-малко. След пети километър карах с висока скорост без да спирам чак до Мътница. Тук спрях само за кратко и веднага завих в посока към село Мадара. До селото отново не изпитах затруднения с придвижването, но малко преди да вляза в село Кюлевча започна леко изкачване, което продължи и след него. Тук спрях на едно малко магазинче, за да изпия една хубава чаша топло кафе. Почивката за чаша кафе беше предвидена, а и трябваше да спра преди изкачването след селото. Изпих чашата кафе набързо и с бавна скорост започнах да карам по баира.
След известно време, само с каране на ниска предавка изкачих Провадийското плато. Тъй като се движих в зиточна към югоизточна посока, слънцето хвърляше своите парещи лъчи директно върху лицето ми и това малко ми пречеше, но когато навляза в гора изпитвах облекчение като в този участък от платото. Тук пътят само на малки места леко се изкаваше, но се движих предимно по равно.
Първото село което минах беше Марково. След селото в продължение на около два - три километра изпитах малка трудност с насрещен вятър, но когато пътят смени своята посока, вятърът се обърна и на места беше както попътен, така и страничен. От тук пътят правеше само малки изкачвания, от време на време се спусках, а по мои виждания се движих по билото на платото. Преминах в този участък през селата косово, Неново, Равна, Кривня. След Ккривня спрях за малко по-дълга почивка и от тук започна едно хубаво и гладко спускане към Провадия. Не влязох в градът, а продължих в посока към село Тутраканци. От тук карах няколко километра до друг път който ме заведе до Гроздьово. Пътят до там беше почти по оголен път без нито едно дърво, само с едно по-сериозно изкачване. Като влязох в Гроздьово спрях да си купя нещичко за обяд и за път. Разбира се отново спрах за една по-сериозна почивка на сянка под едно дърво. След почивката продължих към Старо Оряхово. Тук пътят го познавам много добре, тъй като не за първи път минавам по него. Без да спирам и с умерено темпо след около час - час и половина влязох в Старо Оряхово. Реших да спра и да си почина, преди да предприема следващия и по-сложен етап. До тук вече бях минал над 100 километра, а до нос Емине ми оставаха още около 40 километра. За разлика от пътя който минах до тук, следващите километри трябва да ги карам през Стара планина. Това съответно предполагаше ммного изкачвания и толкова и спускания.
След почивката в Старо Оряхово се отправих към първото изкаване което е още в населеното място. Преминах го малко с вървене и малко с каране. След няколко километра пътят преминаваше покрай село Рудник. От тук до село Горица се движих колкото нагоре, толкова и надолу. Беше уморително, но благодарение на гората, жегата не се усещаше толкова силно. Единственото неудобство при изкаването бяха множеството малки мухички, които жужаха около главата ми и ми създаваха дискомфорт!
След село Горица пътят стана малко по плавен, т. е. последва хубаво спускане, чак до Обзор. малко преди град Бяла от пътя се откри пейзаж към морето. Момента в който видях морето изпитах облекчение и радост от търпението което проявих, за да стигна до тук! На няколко места по пътя спирах, за да почивам и да се наслаждавам на гледката. След Обзор започна същинското изкачване на Балкана. Пътят ме водеше през множество завои нагоре и надолу и по едно време стигнах заветният разклон за Иракли и село Емона. Завих по новият път и с голямо нетърпение засилих велосипеда. След няколко километра по почти разбит път, завих към село Емона. По едно време може би след два километра, асфалтовия път остана зад гърба ми, а напред пътят беше само от чакъл и пръст. Когато започна по-стръмното изкачване се наложи да сляза от велосипеда и да гу бутам, тъй като е невъзможно да карам по чакълестия път. Определено пътят беше труден за минаване, както за мене, така и за множеството леки автомобили.
Отнеми много време, за да стигна Емона, но когато стигнах там малко преди залез слънце, още от билото на планината видях фарът на нос Емине. Изпитах такова удовлетворение и щастие, че ми идваше отвъттре да завикам! Последния километър до фара го минах с пришпорване на велосипеда и когато пристигнах, забелязах с тъга, че до фара не мога да стигна! Цялата зона около фара е "Военна зона" и достъпа на граждани е ограничен. Бях малко разочарован, но в нашата страна всеки фар на черноморието е към военните... Подпрях велосипеда на оградата, за да направя няколко снимки от местоположението. Изведнъж докато седях загледан в мистичния пейзаж усетих някак си магията на нос Емине! Момента беше магически и мистичен! Във въздуха, в земята, във всяка скала около мене се усещаше енергията на мистичните сили които обитават това място. На няколко пъти сменях мястото си и винаги усещах нещо отвъд моите сетива. За да оставя спомен не само в съзнанието ми, с фотоапарата направих много снимки от много различни ъгли. Фотографирането на подобни места за мене е не само изкуство, но и документалистика.
Реших вечерта да остана около нос Емине, за да мога на сутринта да фотографирам изгрева. Намерих си едно уединено място, малко близо до ръба на скалата заобиколено от множество бодливи дървета!
Вечерта се спусна бавно, а изминатите от мене 140 километра сякаш бяха минати с кола, защото когато пристигнах тук, всяка умора от моето тяло изчезна! След вечерята се свих в палатката и заспах.
