Разказ на Венцислав Илиев за няколкодневния пешеходен преход през 2020 година по старопланнинския преход Ком - Емине. В този разказ, пътешественика разказва за етапа от лагера му при хижа Тръстена до лагера под връх Рудешка чукла.
Изпих кафето за около петнайсетина минути, след което влязох в хижата, за да направя няколко снимки. Преди да тръгна благодарих за гостоприемството и като качих раницата на гърба отново се озовах на пътеката за Емине. Тъй като тази година са оградили малинарника с ограда, трябваше да обиколя с около триста метра, за да се кача в най-горната точка. Тази местност има две езера - едното в близост до хижата и друго точно над малинарника. Преминах разстоянието бързо и след не повече от два километра стигнах и семейната ферма на местни жители. Тя беше направена така, че да посреща туристи и гости. От тук до подножието на връх Издремец (1489 м н. в.) трябваше да се изкачвам по стръмен наклон. От там в източна посока от където минава пътеката, наклонът намалява, но поддържа изкачването. Вървях в продължение на около половин час и излязох от гората на една слънчева поляна. От тук след един десен завой отново влязох в гората. Тук пътеката се разшири, като по едно време стана до толкова широка, че може да мине и каруца. Направи ми впечатление, че това е част от старите балкански пътища. На една открита тераса тук имаше несравним пейзаж към огънатата планина. Такива места те карат да се спреш и да гледаш необятния планински пейзаж! След няколко километра вървене излязох на по-широк и използван черен път. Тук ми направи впечатление множеството столетни букове, които в основата имаха толкова здраво впити корени в земята, че няма как да объркаш възрастта им. На няколко пъти спирах, за да си почина под някое от дърветата, а при едно дори влязох вътре, тъй като имаше образуван отвор. Интересна снимка се получи на това място! От тук вървенето ми беше по интензивно, тъй като денивелацията и пътят позволяваха да се движа бързо.
До обяд успях да стигна до старата постройка на Горския дом и малко след това спрях за почивка до един извор. След обяда продължи по същия път с малки изкачвания и спускания. В 13:35 преминах местността Разделената вода. Тук през 1871 година, Васил Левски е основал таен революционен комитет. Малко по напред под едни букови дървета пук имаше стар каменен кръст. Над него в днешно време някой е направил от желязо малка църква. Цялата местност беше част от българската история.
По напред вървях по откритото било на Балкана в продължение на около два часа. По едно време видях пряката отбивка за хижа Лесова и завих. След няколко остри спускания в 14:50 стигнах хижата. Още в началото ми направи впечатление тишината и необитаемостта. Хижата беше с нова дограма, а на покрива се вижда поставка за слънчеви панели, които липсваха. Плахо се опитах да отворя новата врата на хижата и като влязох вътре леко се провикнах. Никой не отвърна! Влязох в едната и в другата стая, но си личеше че никой скоро не е бил тук. Излязох навън отново и отидох да си налея вода на чешмата под хижата. След като напълних бутилките не намира какво друго да правя тук и тръгнах обратно към билото. Лошото в този момент беше, че осъзнавах какъв глад ме чака на следващият ден, заради намелелите запаси!
Преди да изляза на билото ми се случи още едно нещастие! Тук въпреки че е забранена пашата, целият район е ограден с електропастир и с допълнително се охранява от кучета. Именно три от кучетата най-кръвожадно ми скочиха и ме обградиха с отворени челюсти. Не ми остана нищо друго освен да се отбранявам като рицар със сопата си и да се придвижвам стъпка по стъпкав моята посока. Дуела беше мъчителен. Усещах как пулса ми се ускори, но за мой късмет кучетата се укротиха изведнъж и ме оставиха да продължа пътят си. След километър спрях, за да си почин от ситуацията.
Пътят ми след Лескова продължи малко в стресов режим, но в течение на времето се съвзех!
Изминавах крачка по крачка към маркирания от мене извор до който трябваше да стигна до вечерта. На едно открито място след първият извор пред мене в далечината се откри връх Мургаш. На следващият ден трябваше именно от там да мина за към Витиня. След час и нещо стигнах и следващият извор. Слязох при него, но водя нямаше. Не беше приятна гледката, но вече нямах достатъчно сили, за да търся друг. Намерих място на една поляна и разпънах палатката. Когато погледнах запасите си от храна установих, че ще имам за вечеря и закуска, но не и за обяд. Положението за следващия ден никак не беше добро, но смятам да продължа до където издържат силите ми на глад!
